Ще се радваме тук да споделите своят личен спомен, анекдот, разказ или история за Венци Станев.
,,Тук страшно няма!"
Така ми каза той и заедно с него прекрачих за първи път прага на училището, което се превърна във втория ми дом за следващите дванайсет години от живота ми.
Още с влизането в сградата пред мен се откри гледката на величествения витраж, рисуващ по стените с пречупените от него разноцветни слънчеви лъчи.
,,Лао, много готино!" - Толкова ми позволяваше речникът по онова време, а господин Станев, развеждайки ме из голямото фоайе, каза:
,,Това училище е на повече от 115 години, за да просъществува, през вековете много хора са посветили живота си на него. Велики хора!" След това той ме поведе към една врата, която той отвори и ме покани да вляза.
Аз пристъпих срамежливо напред...
,,Влизай смело. Това е моят кабинет - кабинетът на директора! Харесва ли ти?" - попита с усмивка.
,,Да, много!" - отговорих аз, оглеждайки всички интересни неща наредени по рафтовете, мебелите и бюрото му.
Той се протегна към центъра на голямата, масивна маса, откъдето придърпа към мен една стъклена купа. Купата беше изпълнена с бонбони, от онези топчестите - по-големите, при които всеки бонбон е опакован в отделен целофан, а самите бонбони са поръсени с пърченца фъстъци, облени в шоколад, под него кръгла вафлена коричка, а в "ядрото" на бонбона още шоколад. Много ги развалиха тези бонбони вече, но продължават да се намират наливно в някои магазинчета за кафе и захарни изделия.
Та, г-н Станев ми предложи да се почерпя. Аз доста срамежлив се протегнах и си взех един бонбон, при което той бръкна с две шепи в купата и докато се усетя той вече ми беше напълнил джобовете с бонбони казвайки: ,,Ама, моля те, по-смело де, по-смело! Ти си мой гост."
Няколко мига по-късно отново бях пред големите, тежки врати на СУ ,,Цар Симеон Велики", но бях много развълнуван и излязох през тях с нетърпението да се върна отново, колкото се може по-скоро. Бях наистина много радостен и щастлив, но не само заради вкусните бонбони, които ме очакваха в препълнените джобове, но и защото се бях изкефил на голямото и готино училище, което ме очаква.
Не, това не е история от 15-ти септември. Това е незабравима история от един горещ ден през лятото на все по-далечната 2007-ма година. Бяхме излезли на разходка с родителите ми и те се спряха пред сградата на вековната видинска гимназия, за да ми покажат къде ще уча от есента. Стомахът ми се свиваше на топка от страх и притеснения, а студена пот ми избиваше при мисълта, че остават по-малко от два месеца до първия ми учебен ден.
,,Това бъдещ наш възпитаник ли е?"
- чух мъжки глас да казва зад нас, а когато се обърнах видях господин Станев да се приближава и застава до нас.
Запознахме се, родителите ми му казаха колко ме е страх, а след размяната на още няколко реплики между него и тях, той вече знаеше отговара на въпроса си.
,,Хайде! Идвай с мен, за една кратка обиколка. Не можеш да ми откажеш!"
Вече знаете как продължава историята натам...
В онзи далечен летен ден, плътно до г-н Станев, аз влязох в сградата на видинската гимназия като едно плахо детенце, което се страхуваше, че не му е по силите да издържи онова, което му предстои. 12 години по-късно аз излязох от онази сграда за последен път под звука на последния за мен звънец, който беше удрян по начин, който изпълваше с неописуема емоция нас и фоайето на училището ни, защото го удряше господин Станев, но когато излязох от сградата в деня за изпращане на випуск 2019-та, вече нямаше и помен от онова 6-годишно неуверено детенце, защото аз и останалите ми връстници, вече бяхме изградени като личности, които знаят какво искат от живота си и знаят как да го постигнат, защото наученото като знание и придобитото като опит в нашето училище ще бъде нашият ценен влог в бъдещето, нашият знак за качество, защото винаги ще знаем, че пътят ни е започнал не откъде да е, а от Видин и неговото училище емблема, изпълнено с Педагози като Вас, които ни научиха как да танцуваме живота по възможно най-елегантния начин и бяха неуморни в това да ни подкрепят, в нашето препускане по пътя на мечтите ни.
Господин Станев, ние сме това което сме благодарение на Вас и всички останали Хора, които посвещават живота си на една от най-тежките професии, но същевременно професията, която отговаря за изграждането на всяко общество, неговата ценностна система и неговите морални устои. ВЕЛИКИ ХОРА, ГЕРОИ - НАШИТЕ УЧИТЕЛИ...
Господин Станев, бях Ви обещал билет за първото си представление като професионален актьор. Аххх, колко мразя да не спазвам обещанията си, защото именно Вие ни възпитахте, че: ,,Истинският мъж се познава по това дали държи на думата си..."
🙂
-------------------------------------
02/12/2020
Така ми каза той и заедно с него прекрачих за първи път прага на училището, което се превърна във втория ми дом за следващите дванайсет години от живота ми.
Още с влизането в сградата пред мен се откри гледката на величествения витраж, рисуващ по стените с пречупените от него разноцветни слънчеви лъчи.
,,Лао, много готино!" - Толкова ми позволяваше речникът по онова време, а господин Станев, развеждайки ме из голямото фоайе, каза:
,,Това училище е на повече от 115 години, за да просъществува, през вековете много хора са посветили живота си на него. Велики хора!" След това той ме поведе към една врата, която той отвори и ме покани да вляза.
Аз пристъпих срамежливо напред...
,,Влизай смело. Това е моят кабинет - кабинетът на директора! Харесва ли ти?" - попита с усмивка.
,,Да, много!" - отговорих аз, оглеждайки всички интересни неща наредени по рафтовете, мебелите и бюрото му.
Той се протегна към центъра на голямата, масивна маса, откъдето придърпа към мен една стъклена купа. Купата беше изпълнена с бонбони, от онези топчестите - по-големите, при които всеки бонбон е опакован в отделен целофан, а самите бонбони са поръсени с пърченца фъстъци, облени в шоколад, под него кръгла вафлена коричка, а в "ядрото" на бонбона още шоколад. Много ги развалиха тези бонбони вече, но продължават да се намират наливно в някои магазинчета за кафе и захарни изделия.
Та, г-н Станев ми предложи да се почерпя. Аз доста срамежлив се протегнах и си взех един бонбон, при което той бръкна с две шепи в купата и докато се усетя той вече ми беше напълнил джобовете с бонбони казвайки: ,,Ама, моля те, по-смело де, по-смело! Ти си мой гост."
Няколко мига по-късно отново бях пред големите, тежки врати на СУ ,,Цар Симеон Велики", но бях много развълнуван и излязох през тях с нетърпението да се върна отново, колкото се може по-скоро. Бях наистина много радостен и щастлив, но не само заради вкусните бонбони, които ме очакваха в препълнените джобове, но и защото се бях изкефил на голямото и готино училище, което ме очаква.
Не, това не е история от 15-ти септември. Това е незабравима история от един горещ ден през лятото на все по-далечната 2007-ма година. Бяхме излезли на разходка с родителите ми и те се спряха пред сградата на вековната видинска гимназия, за да ми покажат къде ще уча от есента. Стомахът ми се свиваше на топка от страх и притеснения, а студена пот ми избиваше при мисълта, че остават по-малко от два месеца до първия ми учебен ден.
,,Това бъдещ наш възпитаник ли е?"
- чух мъжки глас да казва зад нас, а когато се обърнах видях господин Станев да се приближава и застава до нас.
Запознахме се, родителите ми му казаха колко ме е страх, а след размяната на още няколко реплики между него и тях, той вече знаеше отговара на въпроса си.
,,Хайде! Идвай с мен, за една кратка обиколка. Не можеш да ми откажеш!"
Вече знаете как продължава историята натам...
В онзи далечен летен ден, плътно до г-н Станев, аз влязох в сградата на видинската гимназия като едно плахо детенце, което се страхуваше, че не му е по силите да издържи онова, което му предстои. 12 години по-късно аз излязох от онази сграда за последен път под звука на последния за мен звънец, който беше удрян по начин, който изпълваше с неописуема емоция нас и фоайето на училището ни, защото го удряше господин Станев, но когато излязох от сградата в деня за изпращане на випуск 2019-та, вече нямаше и помен от онова 6-годишно неуверено детенце, защото аз и останалите ми връстници, вече бяхме изградени като личности, които знаят какво искат от живота си и знаят как да го постигнат, защото наученото като знание и придобитото като опит в нашето училище ще бъде нашият ценен влог в бъдещето, нашият знак за качество, защото винаги ще знаем, че пътят ни е започнал не откъде да е, а от Видин и неговото училище емблема, изпълнено с Педагози като Вас, които ни научиха как да танцуваме живота по възможно най-елегантния начин и бяха неуморни в това да ни подкрепят, в нашето препускане по пътя на мечтите ни.
Господин Станев, ние сме това което сме благодарение на Вас и всички останали Хора, които посвещават живота си на една от най-тежките професии, но същевременно професията, която отговаря за изграждането на всяко общество, неговата ценностна система и неговите морални устои. ВЕЛИКИ ХОРА, ГЕРОИ - НАШИТЕ УЧИТЕЛИ...
Господин Станев, бях Ви обещал билет за първото си представление като професионален актьор. Аххх, колко мразя да не спазвам обещанията си, защото именно Вие ни възпитахте, че: ,,Истинският мъж се познава по това дали държи на думата си..."
🙂
-------------------------------------
02/12/2020