Вашата лична история

Ще се радваме тук да споделите своят личен спомен, анекдот, разказ или история за Венци Станев.

Споделете ТУК

 
 
 
 
 
Полетата белязани с * трябва да са попълнени.
E-мейлът Ви няма да бъде публикуван.
Постът Ви ще бъде видим след преглед.
4 entries.
Боряна Богданова wrote on 22/02/2021 at 22:56
Часът е 9:11 на 22.02.2021г.
Присъствам на опрекативката на новата ми работа- все още неуверена и плаха. Хвърлила съм се в най-студените води, а все още знам, че част от мен е дете. Обсъждаме- сгради, актове, продажби, проекти, големи имена... Сърцето ми се свива, защото тепърва са започнали да изскачат трудностите. Трудното идва, когато наистина започваш да учиш.. Нещо в мен трепери, не знам дали ще се спъна; ще се огъна ли?

В ръцете си държа тефтер с твърди златни корици. В него има от старателно подредени букви до драсканици в изблици на отчаяние. Стискам го за кураж. Изведнъж забелязвам, че на тефтера е изписано "СУ "Цар Симеон Велики" Видин". Сякаш нещо извисено, незнайно откъде се е взело, подреди буквите в силует. Стотици пъти съм гледала надписа, но чак сега той придоби смисъл.

Образът на г-н Станев изниква ярко в съзнанието ми. Спомням си как той ме караше да се гордея със себе си и постиженията ми. Колко искрено ми пожелаваше успех. И колко много постигна самия той. Въпросите ме връхлетяха- "Нима на него не му е било трудно?", "Нима не го е било старх?", "Дали и той не се е съмнявал, дали е бил винаги уверен?", "Не е ли имал пречки по пътя си?"

И се обнадеждих.

Аз съм една от неговите ученички. Всеки път, когато ми е пожелавал успех, той ме е готвел за тези моменти. Щом той е могъл да бъде смел и да поеме рисковете, значи и аз мога. Все пак съм от Царското училище...
Ивайло Петков wrote on 22/02/2021 at 21:50
,,Тук страшно няма!"
Така ми каза той и заедно с него прекрачих за първи път прага на училището, което се превърна във втория ми дом за следващите дванайсет години от живота ми.
Още с влизането в сградата пред мен се откри гледката на величествения витраж, рисуващ по стените с пречупените от него разноцветни слънчеви лъчи.
,,Лао, много готино!" - Толкова ми позволяваше речникът по онова време, а господин Станев, развеждайки ме из голямото фоайе, каза:
,,Това училище е на повече от 115 години, за да просъществува, през вековете много хора са посветили живота си на него. Велики хора!" След това той ме поведе към една врата, която той отвори и ме покани да вляза.
Аз пристъпих срамежливо напред...
,,Влизай смело. Това е моят кабинет - кабинетът на директора! Харесва ли ти?" - попита с усмивка.
,,Да, много!" - отговорих аз, оглеждайки всички интересни неща наредени по рафтовете, мебелите и бюрото му.
Той се протегна към центъра на голямата, масивна маса, откъдето придърпа към мен една стъклена купа. Купата беше изпълнена с бонбони, от онези топчестите - по-големите, при които всеки бонбон е опакован в отделен целофан, а самите бонбони са поръсени с пърченца фъстъци, облени в шоколад, под него кръгла вафлена коричка, а в "ядрото" на бонбона още шоколад. Много ги развалиха тези бонбони вече, но продължават да се намират наливно в някои магазинчета за кафе и захарни изделия.
Та, г-н Станев ми предложи да се почерпя. Аз доста срамежлив се протегнах и си взех един бонбон, при което той бръкна с две шепи в купата и докато се усетя той вече ми беше напълнил джобовете с бонбони казвайки: ,,Ама, моля те, по-смело де, по-смело! Ти си мой гост."
Няколко мига по-късно отново бях пред големите, тежки врати на СУ ,,Цар Симеон Велики", но бях много развълнуван и излязох през тях с нетърпението да се върна отново, колкото се може по-скоро. Бях наистина много радостен и щастлив, но не само заради вкусните бонбони, които ме очакваха в препълнените джобове, но и защото се бях изкефил на голямото и готино училище, което ме очаква.
Не, това не е история от 15-ти септември. Това е незабравима история от един горещ ден през лятото на все по-далечната 2007-ма година. Бяхме излезли на разходка с родителите ми и те се спряха пред сградата на вековната видинска гимназия, за да ми покажат къде ще уча от есента. Стомахът ми се свиваше на топка от страх и притеснения, а студена пот ми избиваше при мисълта, че остават по-малко от два месеца до първия ми учебен ден.
,,Това бъдещ наш възпитаник ли е?"
- чух мъжки глас да казва зад нас, а когато се обърнах видях господин Станев да се приближава и застава до нас.
Запознахме се, родителите ми му казаха колко ме е страх, а след размяната на още няколко реплики между него и тях, той вече знаеше отговара на въпроса си.
,,Хайде! Идвай с мен, за една кратка обиколка. Не можеш да ми откажеш!"
Вече знаете как продължава историята натам...

В онзи далечен летен ден, плътно до г-н Станев, аз влязох в сградата на видинската гимназия като едно плахо детенце, което се страхуваше, че не му е по силите да издържи онова, което му предстои. 12 години по-късно аз излязох от онази сграда за последен път под звука на последния за мен звънец, който беше удрян по начин, който изпълваше с неописуема емоция нас и фоайето на училището ни, защото го удряше господин Станев, но когато излязох от сградата в деня за изпращане на випуск 2019-та, вече нямаше и помен от онова 6-годишно неуверено детенце, защото аз и останалите ми връстници, вече бяхме изградени като личности, които знаят какво искат от живота си и знаят как да го постигнат, защото наученото като знание и придобитото като опит в нашето училище ще бъде нашият ценен влог в бъдещето, нашият знак за качество, защото винаги ще знаем, че пътят ни е започнал не откъде да е, а от Видин и неговото училище емблема, изпълнено с Педагози като Вас, които ни научиха как да танцуваме живота по възможно най-елегантния начин и бяха неуморни в това да ни подкрепят, в нашето препускане по пътя на мечтите ни.
Господин Станев, ние сме това което сме благодарение на Вас и всички останали Хора, които посвещават живота си на една от най-тежките професии, но същевременно професията, която отговаря за изграждането на всяко общество, неговата ценностна система и неговите морални устои. ВЕЛИКИ ХОРА, ГЕРОИ - НАШИТЕ УЧИТЕЛИ...

Господин Станев, бях Ви обещал билет за първото си представление като професионален актьор. Аххх, колко мразя да не спазвам обещанията си, защото именно Вие ни възпитахте, че: ,,Истинският мъж се познава по това дали държи на думата си..."
🙂
-------------------------------------
02/12/2020
Румяна Гидова /Африканова/ wrote on 14/02/2021 at 22:26
За мен лично, Станев и жена му изиграха огромно значение, защото ми показаха почти всички планини в България през всичките летни лагери и защото сигурно на повече от 100тина човека съм разправяла колко силно ме бяха впечатлили на един от лагерните огньове, когато Станев рече на всички ни: "Деца, когато сте тийнейджъри и се гаджосвате, гледайте тя/той да е красив/а, за да се фукате с него/нея. Ноооо когато стигнете възрастта да си изберете партньора за цял живот, единствено гледайте той/тя да ви разсмива и той/тя също толкова искрено да се смее на шегите ви. Всичко друго е преходно". Вероятно никой, дори и Станев, не помни нито тези приказки, нито огъня, нито яркото нощно небе, защото бяхме на такава височина, че на небето имаше повече жълти точки, отколкото тъмносини пиксели. Звездите бяха толкова много и толкова близо. Все едно бяхме под чадър, който сами си държахме. Сега и той ще е нейде там. 😞
Антоанета Венциславова Асенова-Билмайер wrote on 31/01/2021 at 22:12
Аз съм на тати "голямото момиче".

За него мога да разказвам - и със сигурност ще разказвам - стотици истории до края на живота си. Но да започнем по-общо...

Моят баща имаше две дъщери и хиляди деца. Много пъти съм му го казвала. Много пъти съм и ревнувала от другите му деца. От отнетото за нас време. От усилията за Дон Кихотовски битки, посветени основно на неговия втори дом – училище СУ "Цар Симеон Велики" - гр. Видин, в което той така вгради душата си, както във фолклора се вгражда сянка в чешма. „Вятърът замита стъпките ни, първо страстите, а после времето ни поглъща и само съграденият камък остава след нас“, май беше надписът на една такава чешма. Вярно, тъкмо бе завършено училището – което, макар и някому да прозвучи нескромно - по влашки - той наистина направи най – модерното, високо-оборудвано и красиво училище, което съм виждала в Европа… и си отиде.

Но като че ли по-голямо от това материално съграждане е следата, която тати остави в хилядите си деца. През първите дни, когато болката се разливаше из тялото ми като мастило в чаша вода, написаното от децата му носеше малкото мигове утеха всред потапящата всяка молекула чернилка – а и до сега така.

Никога не съм била негов ученик, поне не в тесния смисъл и тези малки лични истории на другите му деца, ми показа непознати негови страни. Благодаря Ви сърдечно, мили деца на Венци Станев! Благодаря за споделените спомени!

За нас остава да следваме заръките му: да бъдем толерантни, да слушаме повече и да съдим по-малко; да бъдем добронамерени с хората, не защото очакваме, че те ще ни отвърнат със същото, а „защото някъде там ни се пише“; да приемем, че животът е несправедлив и да се примирим с този факт, но винаги да се опитваме да променяме, поне света около себе си, към по-хубаво; да се научим да прощаваме, „за да имаме голяма burtă“; да не съжаляваме за миналото, да не се оплакваме от настоящето и да не се страхуваме за бъдещето.

Да вярваме в себе си, дори и никой друг да не вярва в нас; да бъдем болезнени оптимисти - като него, да мечтаем „с размах и да преследваме своите мечти – дръзко и напористо“ – и да не ни вълнува каква ще е оценката на „хората“ за това. Да помним и помагаме на нашия град и нашата Родина където и да сме; и да не забравяме, че и след най – страшната нощ и най – тежката буря, слънцето рано или късно пак ще изгрее над реката, гладка като огледало. Или „няма да е все така“, както казваше той.

Надявам се, че неговото училище ще продължи да учи на тези неща. Надявам се, и че ще продължи заветът му за повече млади и мотивирани учители – в един от последните ни разговори той ми сподели гордостта си от „младите ни момчета – знаещи, можещи, с енергия и самочувствие, които ще образоват уверени и щастливи деца“.

Иронията е, че дори и в смъртта си той ни предаде урок - научи цял един град – че този вирус е непредсказуем и грижата за другите като пазим себе си е важна. Че вирусът не е религия – за тези които „вярват“ или „не“ в него, а реален факт, и че може да удари внезапно, непредсказуемо и напълно нелогично. Че и най – енергичният, изпълнен с планове човек не е застрахован, и че не трябва да оставяме ценни моменти за „следващия път“. Най – вече, че никому не е гарантирано „утре“. И че неговото житейско верую „носете си новите дрехи момчета“ все пак е било правилното. Ценен, макар и жесток и болезнен урок, но тези се помнят завинаги.

Все казваше „Не плачи, че нещо хубаво е свършило, радвай се, че ти се е случило“. Радвам се, че имахме възможността да си в живота ни. Не, ти не беше перфектен – беше ужасно инатлив, нетърпелив, понякога сприхав, но душата бе истинска камбана и всичките ти - и малки и пораснали деца те обичат. И на всички ще ни липсваш ужасно.
А ние трите ще носим и гласа ти в себе си винаги. Пътувайки в непрогледния мрак към Видин, си спомнях как ми казваше, когато е най-тъмно да не се опитвам да видя в далечината и хоризонта, а да следвам осветената пред мен осева линия – и сега, светлината, която си ни дал ще ни води така. И аз се гордея с теб. И ще ти пазя заръките.

А "Ако вие, деца, някъде по пътя си срещнете птича перушина, недейте я отминава. Повдигнете я от земята и я пуснете да полети и тя ще ви бъде много признателна. Защото една птица може да бъде мъртва, но перата й са винаги живи. Недейте отминава нашата птича перушина, недейте отминава спомена за нашия живот, а го съживявайте!" ("Ние, врабчетата")