Ще се радваме тук да споделите своят личен спомен, анекдот, разказ или история за Венци Станев.
Аз съм на тати "голямото момиче".
За него мога да разказвам - и със сигурност ще разказвам - стотици истории до края на живота си. Но да започнем по-общо...
Моят баща имаше две дъщери и хиляди деца. Много пъти съм му го казвала. Много пъти съм и ревнувала от другите му деца. От отнетото за нас време. От усилията за Дон Кихотовски битки, посветени основно на неговия втори дом – училище СУ "Цар Симеон Велики" - гр. Видин, в което той така вгради душата си, както във фолклора се вгражда сянка в чешма. „Вятърът замита стъпките ни, първо страстите, а после времето ни поглъща и само съграденият камък остава след нас“, май беше надписът на една такава чешма. Вярно, тъкмо бе завършено училището – което, макар и някому да прозвучи нескромно - по влашки - той наистина направи най – модерното, високо-оборудвано и красиво училище, което съм виждала в Европа… и си отиде.
Но като че ли по-голямо от това материално съграждане е следата, която тати остави в хилядите си деца. През първите дни, когато болката се разливаше из тялото ми като мастило в чаша вода, написаното от децата му носеше малкото мигове утеха всред потапящата всяка молекула чернилка – а и до сега така.
Никога не съм била негов ученик, поне не в тесния смисъл и тези малки лични истории на другите му деца, ми показа непознати негови страни. Благодаря Ви сърдечно, мили деца на Венци Станев! Благодаря за споделените спомени!
За нас остава да следваме заръките му: да бъдем толерантни, да слушаме повече и да съдим по-малко; да бъдем добронамерени с хората, не защото очакваме, че те ще ни отвърнат със същото, а „защото някъде там ни се пише“; да приемем, че животът е несправедлив и да се примирим с този факт, но винаги да се опитваме да променяме, поне света около себе си, към по-хубаво; да се научим да прощаваме, „за да имаме голяма burtă“; да не съжаляваме за миналото, да не се оплакваме от настоящето и да не се страхуваме за бъдещето.
Да вярваме в себе си, дори и никой друг да не вярва в нас; да бъдем болезнени оптимисти - като него, да мечтаем „с размах и да преследваме своите мечти – дръзко и напористо“ – и да не ни вълнува каква ще е оценката на „хората“ за това. Да помним и помагаме на нашия град и нашата Родина където и да сме; и да не забравяме, че и след най – страшната нощ и най – тежката буря, слънцето рано или късно пак ще изгрее над реката, гладка като огледало. Или „няма да е все така“, както казваше той.
Надявам се, че неговото училище ще продължи да учи на тези неща. Надявам се, и че ще продължи заветът му за повече млади и мотивирани учители – в един от последните ни разговори той ми сподели гордостта си от „младите ни момчета – знаещи, можещи, с енергия и самочувствие, които ще образоват уверени и щастливи деца“.
Иронията е, че дори и в смъртта си той ни предаде урок - научи цял един град – че този вирус е непредсказуем и грижата за другите като пазим себе си е важна. Че вирусът не е религия – за тези които „вярват“ или „не“ в него, а реален факт, и че може да удари внезапно, непредсказуемо и напълно нелогично. Че и най – енергичният, изпълнен с планове човек не е застрахован, и че не трябва да оставяме ценни моменти за „следващия път“. Най – вече, че никому не е гарантирано „утре“. И че неговото житейско верую „носете си новите дрехи момчета“ все пак е било правилното. Ценен, макар и жесток и болезнен урок, но тези се помнят завинаги.
Все казваше „Не плачи, че нещо хубаво е свършило, радвай се, че ти се е случило“. Радвам се, че имахме възможността да си в живота ни. Не, ти не беше перфектен – беше ужасно инатлив, нетърпелив, понякога сприхав, но душата бе истинска камбана и всичките ти - и малки и пораснали деца те обичат. И на всички ще ни липсваш ужасно.
А ние трите ще носим и гласа ти в себе си винаги. Пътувайки в непрогледния мрак към Видин, си спомнях как ми казваше, когато е най-тъмно да не се опитвам да видя в далечината и хоризонта, а да следвам осветената пред мен осева линия – и сега, светлината, която си ни дал ще ни води така. И аз се гордея с теб. И ще ти пазя заръките.
А "Ако вие, деца, някъде по пътя си срещнете птича перушина, недейте я отминава. Повдигнете я от земята и я пуснете да полети и тя ще ви бъде много признателна. Защото една птица може да бъде мъртва, но перата й са винаги живи. Недейте отминава нашата птича перушина, недейте отминава спомена за нашия живот, а го съживявайте!" ("Ние, врабчетата")
За него мога да разказвам - и със сигурност ще разказвам - стотици истории до края на живота си. Но да започнем по-общо...
Моят баща имаше две дъщери и хиляди деца. Много пъти съм му го казвала. Много пъти съм и ревнувала от другите му деца. От отнетото за нас време. От усилията за Дон Кихотовски битки, посветени основно на неговия втори дом – училище СУ "Цар Симеон Велики" - гр. Видин, в което той така вгради душата си, както във фолклора се вгражда сянка в чешма. „Вятърът замита стъпките ни, първо страстите, а после времето ни поглъща и само съграденият камък остава след нас“, май беше надписът на една такава чешма. Вярно, тъкмо бе завършено училището – което, макар и някому да прозвучи нескромно - по влашки - той наистина направи най – модерното, високо-оборудвано и красиво училище, което съм виждала в Европа… и си отиде.
Но като че ли по-голямо от това материално съграждане е следата, която тати остави в хилядите си деца. През първите дни, когато болката се разливаше из тялото ми като мастило в чаша вода, написаното от децата му носеше малкото мигове утеха всред потапящата всяка молекула чернилка – а и до сега така.
Никога не съм била негов ученик, поне не в тесния смисъл и тези малки лични истории на другите му деца, ми показа непознати негови страни. Благодаря Ви сърдечно, мили деца на Венци Станев! Благодаря за споделените спомени!
За нас остава да следваме заръките му: да бъдем толерантни, да слушаме повече и да съдим по-малко; да бъдем добронамерени с хората, не защото очакваме, че те ще ни отвърнат със същото, а „защото някъде там ни се пише“; да приемем, че животът е несправедлив и да се примирим с този факт, но винаги да се опитваме да променяме, поне света около себе си, към по-хубаво; да се научим да прощаваме, „за да имаме голяма burtă“; да не съжаляваме за миналото, да не се оплакваме от настоящето и да не се страхуваме за бъдещето.
Да вярваме в себе си, дори и никой друг да не вярва в нас; да бъдем болезнени оптимисти - като него, да мечтаем „с размах и да преследваме своите мечти – дръзко и напористо“ – и да не ни вълнува каква ще е оценката на „хората“ за това. Да помним и помагаме на нашия град и нашата Родина където и да сме; и да не забравяме, че и след най – страшната нощ и най – тежката буря, слънцето рано или късно пак ще изгрее над реката, гладка като огледало. Или „няма да е все така“, както казваше той.
Надявам се, че неговото училище ще продължи да учи на тези неща. Надявам се, и че ще продължи заветът му за повече млади и мотивирани учители – в един от последните ни разговори той ми сподели гордостта си от „младите ни момчета – знаещи, можещи, с енергия и самочувствие, които ще образоват уверени и щастливи деца“.
Иронията е, че дори и в смъртта си той ни предаде урок - научи цял един град – че този вирус е непредсказуем и грижата за другите като пазим себе си е важна. Че вирусът не е религия – за тези които „вярват“ или „не“ в него, а реален факт, и че може да удари внезапно, непредсказуемо и напълно нелогично. Че и най – енергичният, изпълнен с планове човек не е застрахован, и че не трябва да оставяме ценни моменти за „следващия път“. Най – вече, че никому не е гарантирано „утре“. И че неговото житейско верую „носете си новите дрехи момчета“ все пак е било правилното. Ценен, макар и жесток и болезнен урок, но тези се помнят завинаги.
Все казваше „Не плачи, че нещо хубаво е свършило, радвай се, че ти се е случило“. Радвам се, че имахме възможността да си в живота ни. Не, ти не беше перфектен – беше ужасно инатлив, нетърпелив, понякога сприхав, но душата бе истинска камбана и всичките ти - и малки и пораснали деца те обичат. И на всички ще ни липсваш ужасно.
А ние трите ще носим и гласа ти в себе си винаги. Пътувайки в непрогледния мрак към Видин, си спомнях как ми казваше, когато е най-тъмно да не се опитвам да видя в далечината и хоризонта, а да следвам осветената пред мен осева линия – и сега, светлината, която си ни дал ще ни води така. И аз се гордея с теб. И ще ти пазя заръките.
А "Ако вие, деца, някъде по пътя си срещнете птича перушина, недейте я отминава. Повдигнете я от земята и я пуснете да полети и тя ще ви бъде много признателна. Защото една птица може да бъде мъртва, но перата й са винаги живи. Недейте отминава нашата птича перушина, недейте отминава спомена за нашия живот, а го съживявайте!" ("Ние, врабчетата")